Докато повечето хора в САЩ и Западна Европа продължават да вярват, че така нареченият ХИВ (човешки имунодефицитен вирус) е основната причина за СПИН, яростните дебати ще продължават, дори и сред алтернативната СПИН общност, относно това дали ХИВ въобще съществува. Макар, че проф. д-р Питър Дюсбърг – всъщност единственият алтернативен СПИН теоретик с някаква значима публична репутация – продължава да настоява, че ХИВ съществува, но е безобиден, то други алтернативни СПИН изследователи и активисти, идват до заключението, че вирусът не съществува. Главните защитници на тази гледна точка са австралийската изследователка Елени Пападопулос-Елеопулос и нейните колеги, които твърдят, че ХИВ никога не е бил изолиран, съгласно критериите на Института Пастьор от 1973 г. и затова не е много сигурно какво е наречено „ендогенен ретровирус” – творение на генетичния материал на тялото, който изглежда и функционира отчасти като вирус, но не е инфекция, защото произлиза от самите клетки на тялото.

Д-р Щефан Ланка, немски изследовател, приема предизвикателството за съществуването на ХИВ и отива по-далеч. Той е вирусолог, но това е само част от неговите широкообхватни познания. Позовавайки се на опита си в морската биология, биохимията, еволюционната биология и вирусологията, разработва изцяло нова гледна точка за ХИВ и СПИН. Той вярва, че всички така наречени ретровируси са всъщност творение на тялото; че хепатита е по-скоро автоимунно разтройство (болест, при която тялото се атакува от компоненти на собствената си имунна система), отколкото вирусно заболяване; че СПИН няма нищо общо с имунната недостатъчност и затова би трябвало да се нарича Синдром на Придобит Енергиен Недостиг – СПЕН – защото неговата  истинска същност е прекъсване на снабдяването с кислород към кръвта и/или тъканите. Д-р Ланка направи обиколка на Западното крайбрежие през Октомври (1998г.) и говори с H.E.A.L. – Сан Диего, на 20 Октомври. „При Зендер” го интервюираха часове преди това събитие.

Зендер: Бих искал малко информация за вашето минало – какво сте учил, в какво сте специализирал и най-вече как стигнахте до тези идеи относно СПИН.

Д-р Щ. Ланка: Започнах да уча Молекулярна биология през 1984 г., но скоро се отегчих, защото разбрах, че всичко, което трябва да се научи, за да вземеш изпитите са вече остарели, отживели доктринални схващания. Така, че се насочих към Екология, защото осъзнах, докато бях в различни страни, че можеш да провеждаш много важни изследвания, без големи апарати или много пари. Търсех възможност да упражнявам и молекулярна генетика в рамките на биологията, така че избрах да се преместя в Морска биология и извърших множество изследвания с електронен микроскоп.

Един професор по морска биология бе склонен да ми разреши да работя за него и междувременно, съвсем случайно, открих устойчива вирус-гостоприемник връзка. Точно в този момент разбрах, че това беше той. Най-добрият начин да правя смислени генетични изследвания е да имам една стабилна вирус-гостоприемник връзка, в която вирусът се образува в гостоприемника, но не го убива. Така че вие можете наистина да научите как те си взаимодействат, как се образува генетичният материал на вируса и как той влияе на гостоприемника без да го изменя. Това е все още единствената устойчива вирус-гостоприемник връзка във вирусологията, освен в бактерия.

Бях доволен, че имам възможност да провеждам това изследване, но първо трябваше да убедя моя професор да се съгласи да финансира новите ми изследвания. Той каза, че е класически биолог и не би могъл да ме спонсорира като изследовател във вирусологията. Трябваше да намеря друг професор, склонен да ме ръководи и в същия ден открих един и вече имах собствена лаборатория. Можех да купя всички инструменти и големи апарати, ако работех допълнително, така че имах най-добрите условия, за да започна проучванията си. След една година изолирах вирус и го описах.

Когато започнах да правя изследвания с вируси, бе 1986, 1987 г., точно когато обществото в Германия и Европа започна да разбира за СПИН. Тъй като се предполагаше, че се причинява от вирус, аз бях автоматично определен за специалист в областта на СПИН. Отначало това беше приятно усещане. Казвах на хората, каквото чувах от медиите и телевизията и не проверявах доказателствата, защото всеки беше убеден, че СПИН е вирусно заболяване. След това чух за грешките, които Робърт Гало (американски изследовател върху рака, който пръв идентифицира ХИВ като причина за СПИН) е направил и че той е подвел обществеността относно своя първи ретровирус (ХТЛВ-1, който Гало смятал за причината за СПИН през 1982 г. преди предполагаемото му откритие на ХИВ) и че е откраднал вируса от Монтание, както и други подобни клюки.

Когато започнах да уча молекулярна генетика, вече имах някакво критично становище, така че отидох в библиотеката,  за да потърся литература върху ХИВ. За моя голяма изненада открих, че когато се говори за ХИВ не се има предвид вирус. Говори се за клетъчни характеристики и активност на клетки при много специални условия. Бях доста силно шокиран. Мислех си: „Добре, аз нямам достатъчно опит. Трябва да съм пропуснал нещо. От друга страна, онези хора са абсолютно сигурни.” Освен това се страхувах, че говорейки по тази тема с приятели или дори със семейството ми, те ще си помислят, че това е пълна лудост. Така че,  дълго време  изучавах вирусология – от края до началото и от началото до края,  за да съм абсолютно сигурен, че такова нещо като ХИВ няма. А за мен това бе много лесно, защото осъзнах, че цялата група вируси, към която се смята, че принадлежи ХИВ – ретровирусите – както и други вируси, за които се смята, че са много опасни, всъщност не съществуват.

Зендер: Значи е било само в основата на това тълкуване, щом сте заключили, че това нещо, наречено ХИВ, което се смята за „ХИВ вирус” и се предполага, че е заразно, подобно на други вируси, които са утвърдени патогени, всъщност изобразява един феномен в тялото. Как бихте го описали и защо сте толкова сигурен в него?

Д-р Ланка: Чудех се каква е била ролята на вирусите за еволюцията, защото не изглеждаше да имат някаква функция, освен да бъдат много опасни и да убиват други клетки. Затова се обърнах към еволюционната биология и открих, че първата жива генетична молекула е била РНК, а по-късно се е появила ДНК. Всеки един от нашите геноми, както и на висшите растения и животните, е продукт на така нареченото обратно копиране – РНК се презаписва в ДНК.

Но аз вече бях осъзнал, че разбиранията на молекулярната генетика са доста доктринални. В началото на 60-те години (на 20 век) се появи основният принцип на молекулярната генетика, който се подкрепя дори и днес и който е абсурден. Принципът  твърди, че ДНК функционира по един неизменен начин; ДНК изработва РНК; РНК не може да бъде презаписана обратно в ДНК; РНК съществува само на базата на ДНК. Това беше и е основата на основния принцип на молекулярната генетика.

Открих, че този начин на мислене е следствие от изследване, финансирано от зърнопроизводителната индустрия на САЩ и така цялото съществуващо знание – а именно това на цитогенетиката преди Втората световна война – бива просто подтискано или дори оклеветявано като „мързелива наука”, защото се е осъществявала предимно в Европа. Този вид наука успешно доказва, че генетичният материал не е стабилен. Той е обект на промяна, което означава, че генетичният материал е обратно копиращ се – движи се и в двете посоки.

Това изследване доказва още, че вътре в клетката има голямо количество генетичен материал, дори повече отколкото в ядрото. Но тъй като молекулярната генетика и молекулярната биология са всъщност основани от физици, които смятат, че могат да обяснят цялата структура на атома само като се съсредоточат върху ядрото, когато навлязоха в биологията, те направиха  същата грешка – фокусираха се само върху ядрото на клетката и твърдяха, че то е отговорно за всичко (как е започнал живота, как се управлява и т.н.). Това е абсурдно, защото те пренебрегнаха същността на живота – образуването на енергия.

Докато изучавах еволюционните аспекти на биологията, бързо осъзнах, че обратното копиране е общо за всички форми на живот и всъщност е основа за всички висши живи същества. По-късно научих, че обратното копиране е механизъм на възстановяване за хромозомната ДНК. Но традиционалистите по молекулярна генетика все още са обвързани с основния принцип: „Няма такова нещо като обратно копиране от РНК към ДНК”. През 1970 г. , когато те откриха по биохимичен път, че има обратен поток на генетичен материал, не се отказаха от принципа, нито се опитаха да го променят. Вместо това, го нарекоха изключение от основния принцип на молекулярната генетика и го обясниха чрез предполагаемото съществуване на ретровируси.

Зендер: Извинете ме, но аз мислех, че сферата на ретровирусологията е започнала още през 1911 г. с Пейтън Роус и неговите експерименти с пилета. (Роус оперативно премахва ракови тумори от пилета в своята лаборатория, стрива туморите, храни с тях здрави пилета и наблюдава как при здравите пилета, които са яли стрити тумори, израстват такива тумори. Той заключава, че туморите може да са били причинени от инфекциозен агент, който се е пренесъл от болните пилета към здравите.)

Д-р Ланка: Ако погледнем назад, ще видим, че той е цитиран като единствения имащ нещо общо с ретровирусите. Това, което всъщност е направил Пейтън Роус е, че кръстосвал животните помежду им, така че генетичният материал ставал все по- и по- подобен. Когато генетичният материал при животните е твърде подобен, то тогава се наблюдава дори по-голям обмен между хромозомите, отколкото би се случило нормално. Често, при близкородствено кръстосване, двойките хромозоми губят информация помежду си. Тогава се наблюдават характерните хромозомни дефекти при животни, растения или човешки същества, изразяващи се в недъзи, които са добре проучени. Така, че поради тежката обремененост на пилетата на Роус, те са имали висок процент на естествена проява на рак.

Резултатите от това изследване не бяха цитирани повече от 20 години. По-късно някои хора се опитаха да спекулират с тях. В края на 60-те и началото на 70-те започнаха да мислят по този въпрос, тъй като молекулярната биология взе връх над съвременната медицина и се противопостави на съществуващите факти, че ракът се причинява от инфекциозен агент – от вирус, мутации или от вируси, причиняващи мутации. Те пренебрегнаха факта, че ракът има нещо общо с дефицита на кислород, което вече бе установено от Ото Варбург. Варбург  получил своята първа Нобелова награда, демонстрирайки как една клетка е в състояние да произвежда повече енергия, отколкото при процеса на ферментация, като използва кислородно дишане. И получил втората си Нобелова награда за доказване на факта, че ракът се определя от процеса на ферментация; че кислородно дишане не се случва при рак. И тези резултати просто се пренебрегват.

През 1970 г., когато доказаха, че обратното копиране се случва и откриха ензима, отговорен за това – обратна транскриптаза, принципът не бе отречен. Промениха го леко и казаха, че има изключение, което обясниха със съществуването на нов клас вируси, наречени ретровируси, чието съществуване те не могат да докажат по друг начин.

Когато бях напълно сигурен във всичко, което споменах преди, започнах да говоря. Бях поканен на много конференции по биология и морска биология, като на всяка от тях представях моите данни и факти. Използвах всяка възможност, за да говоря открито против ХИВ и бързо разбрах, че понеже бях отхвърлил ХИВ като обяснение за СПИН и не бях способен да го заменя с нещо друго, не бях способен и да обясня какво стои под етикета „ХИВ”, което ме накара да внимавам и да намеря хората, които бяха способни да обяснят какво точно става.

В началото ми помогнаха много някои от публикациите на Питър Дюсбърг, тъй като той беше авторитет, който задава много въпроси. Преведох някои от неговите статии на немски и ги публикувах в малко издателство. Но после, с времето, разбрах и за други специалисти, сред които и Хайнрих Кремер, известен немски лекар, бивш медицински директор на Германската Федерална Клиника за злоупотреби с лекарства, който ми помогна да разбера какво всъщност става.

Тъй като той беше натоварен с въвеждането на ваксината против Хепатит В в Германия и я прилагаше на своите пациенти, д-р Кремер контролираше и пускането й  на пазара. Той откри, че американската хепатит В ваксина е произведена със серум, дарен от мъже от гей общността в Ню Йорк сити, между 1978 и 1980 г. Тъй като знаеше, че тези мъже са имали безброй контакти и неизвестен брой  полово предавани болести, той се страхуваше да използва тази ваксина и вместо нея ползваше френската, която бе произведена от дарена кръв от общото население на Франция.

Но през 1983 г. германското правителство го принуди да не използва повече тази ваксина. Казаха, че френската е заразена с „вируса на СПИН” и то по времето, когато никой не говореше за „СПИН вирус”, но американската била чиста. Той знаеше или поне беше предупреден, че това няма нищо общо с науката, а с факта, че германската медицинска система (най-вече в Германия) е фактически колония на американската система.

Скоро след това, през 1984 г., му бе казано да достави замразени кръвни проби от негов пациент, в Берлин, в новооткрития СПИН център, за да бъдат тествани за „СПИН вирус”. Преди да пусне кръвните проби, той проверил какво е доказателството за точността и надеждността на ХИВ теста за антитела и си дал сметка, че този тест не е способен да открива вируса. Така работел и работи ХИВ тестът за антитела.

Зендер: Според моите разбирания, когато имаме тест за антитела, който е всъщност полезен, както например тестът за сифилис, се наблюдава силна или слаба реакция на антителата, което е кратно на броя на разрежданията на  първоначалната проба, но въпреки това има реакция. Затова вие знаете, че не само има инфекция, но и как е отговорила имунната система на нея.

Д-р Ланка: Аз съм напълно сигурен, че нито един тест за антитела в медицината има въобще някакво значение. Специално при тестът за ХИВ е ясно, че антителата, които се изследват се срещат при всеки. Някои хора ги имат във високи концентрации, а други – в ниски, но само когато достигнете много високи нива на антитела (много по-високи, от който и да е тест за антитела) вие сте определен като „позитивен”. Това е вътрешно противоречие, защото при друг тест за антитела, по-ниското ниво дава по-висок риск от симптоматична инфекция. Но с ХИВ ви казват, че сте „позитивен” само, когато имате много високо ниво на антителата. Под това ниво ви се казва, че сте отрицателен.

Зендер: Значи това е, за което д-р Роберто Джиралдо говореше пред H.E.A.L. в Сан Диего. Той каза, че когато се прави тест за ХИВ пробата се разрежда в съотношение 1:400 и ако това не се направи, всички проби ще излязат положителни.

Д-р Ланка: Това е така. Колко абсурдно! Д-р Кремер го е знаел още през 1984 г. и бил доста обезпокоен за съдбата на своите пациенти, защото политиците поискали от него да постави под карантина вече белязаните с „ХИВ позитивен”, т.е. да ги отдели от останалите. Той отказал, защото там нямало инфектирано същество. Той знаел, че всеки прекарал хроничен хепатит или  ваксиниран против хепатит В, ще даде „ХИВ позитивен” резултат. Така че за него било пределно ясно, че в болницата няма инфекция.

Той информирал медиите, които посетили болницата, за да се информират сами в подробности. Предоставил им всички доказателства и точно същите журналисти в ток-шоута, в Der Spiegelнапример, (едно от най-големите и популярни списания в Германия) публикували точно обратното. За него било ясно още от самото начало, че това е умишлено,; играели си на война. Искали да има кръв и сексуална епидемия, в противовес на доказателствата, които им били представени. По този начин той разбрал, че СПИН е създаден върху погрешно схващане. Тъй като имал вземане-даване с политическия елит, те му казали, неофициално, че са знаели, че не им пука, че това се правело с цел справяне с наркотиците и хомосексуалността.

Те дори се опитали да го убият, но се провалили, защото той има добра интуиция и успял да излезе от колата си преди гумата да избухне. След това научил от един служител, който силно го уважавал, поради работата му със затворници и наркозависими, че германското правителство провеждало тайно психологично разследване, опитвайки се да докаже, че той е душевно болен и все още е на поста си само, защото те смятали, че може да се самоубие. Когато разбрал това, той напуснал, защото не можл да мълчи по въпроса. Това не съответствало на етиката му.

Освен това аз срещнах и проф. Алфред Хейзиг от Швейцария. Той е основател на швейцарската кръводарителна система и е един от първите, който извежда продукти от кръвта, за да произвежда плазма за лечение на хронични болести. Бидейки негов колега и близък приятел, научих за далаверата около цялата индустрия с производството на кръв и криминалната мощ зад нея. През Март 1996 г. в Берн (столицата на Швейцария), Хейзиг, Кремер и аз се срещнахме за първи път.

Стана ясно и какво се случва в областта на хепатита. Той няма връзка с вирус. Разбира се, има възможност да се обогатят определени видове протеини в кръвните продукти, които след това причиняват тежки автоимунни реакции, но САМО при силно стресирани (напрегнати) хора и никога при нестресирани (спокойни). Когато се научили да отнемат тези протеини от кръвните продукти или да ги разреждат, вече не се наблюдавали чернодробни проблеми. Разбрах това от него.

Зендер: Да не би да казвате, че всички форми на хепатит не са инфекциозни или само някои от тях?

Д-р Ланка: Да, няма такова нещо като инфекциозен хепатит.

Зендер: Значи няма също и хепатитни вируси?

Д-р Ланка: Да. Хейзиг винаги се е борил да бъде сигурен, че тези кръвни продукти се произвеждат само от тесен кръг донори, които са млади и здрави. Индустрията започна да произвежда кръвни продукти на базата на комерсиални кръводарявания, използвайки огромно количество кръвни проби, събирайки ги всички заедно, на едно място, защото така е по-евтино да се изготвят всички видове продукти.

следва продължение...................................................................................